Да пуснем фъстъците

на

Да си представим една банална ситуация- в лекарският кабинет сте, срещу вас, зад бюрото- докторът. Забил поглед в папката с документи се прокашля, започва нервно да върти химикалката в ръка и промърморва че страдате от рядко, неизличимо заболяване. След настояване от ваша страна и без да вдига поглед ви информира че ви остава максимум година живот.
Замаен излизате от болницата, изхвърляте в най близкото кошче рекламните листовки на трудно произносими лекарства с които лекарят щедро ви е натоварил на изпращане и поглеждате може би злобно, може би раздразнено, а може би и с завист потокът от забързани хора около вас. Каква би била следващата ви стъпка?

Изображение: omitlimitation.com

За съжаление голяма част от нас биха оставили всичко и биха се впуснали в безкрайни пътувания, екстремни спортове, запознанства с нови хора, екстравагантни хобита…накратко биха се опитали да наваксат годините прекарани в удобно но сиво ежедневие.

Излиза че с малки изключения живеем живот които всъщност не ни харесва, нито ни удовлетворява. Прахосваме единственото нещо което никога не бихме могли да си възвърнем в гонене на материални блага и следване на абсурдни норми и мода.

Отлагаме нещата за които наистина копнеем за „по-нататък“. Има време си казваме, а животът изтича неусетно, непрестанно, като пясък между пръстите ни. Ден след ден опитваме да заглушим протестите на вътрешният ни глас с по-скъпи дрехи, по-голям телевизор, по-модерен телефон, по-престижна работа …и той наистина все по-рядко се обажда но за сметка на това все по-често започваме да страдаме от безсъние, да качваме килца и да се разболяваме. Безсънните нощи и болестите лекуваме с химия, а наднорменото тегло с 90 дневни диети.

Понякога хващаме на големият телевизор репортаж за някое тропическо райско кътче и мисловно си обещаваме, че обезателно ще го посетим. Но по-нататък.

Кретаме така докато не дойде момент в които тялото ни най-накрая рухва в следствие на този самоубийствен маратон и (с късмет) се отзоваваме в лекарският кабинет с забилият в бюрото поглед доктор.

Преди няколко дена, мислейки върху причините които карат хората да се вкопчат в сивото ежедневие въпреки че не ги прави щастливи, една история изплува от дълбините на забравата. Сигурно сте я чували или чели. Историята за ловеца които хващал маймуни без да ги гони нито наранява- само с помощта на един празен кокосов орех и шепа фъстъци.

Ако не сте, ще ви обясня накратко. На кокосовият орех се пробива дупка изчислена да пропусне точно ръката на маймуна. В така подготвеният кокос се изсипват фъстъците а той самият се връзва здраво за близко дърво. Маймуната, примамена от мирисът на фъстъци рано или късно ще прояви любопитство и ще бръкне в кокосовият орех. Когато опита да извади фъстъците обаче се оказва в капан тъй като свитата в шепа или юмрук рака не може да мине през тясната дупка.

Примитивният интелект на маймуната не и позволява да разбере че ако пусне фъстъците ще се освободи от капана и така от ловецът се иска само да излезе от храстите и да прибере лакомият маймуняк.

Изображение: Paul Thurlby

Не зная дали историята е достоверна, но си спомням че когато я чух за първи път, още като дете, няколко дена размишлявах върху глупостта на въпросната маймуна. Чудех се как така няма да си даде сметка колкото и да е гладна, че може просто да отвори рака и да избяга в джунглата където не само би била в безопасност но и би могла лесно да намери изобилие от храна.

След това типично по детски забравих за майсторски измисленият капан.

Сега, след толкова години пак се чудя, но не на глупостта на маймуната, а на моята собствена. Защото точно както лакомата маймуна бях пъхнал лапа в не един или два кокосови капана. И истината е, че е трудно да пуснеш фъстъците.

Трудно е да напуснеш удобната но скъпа квартира до морският бряг. Трудно е да раздадеш трупани с години мебели и електроуреди. Трудно е се откажеш от добре платената но скучна работа. Трудно е да оставиш настрана удобството и сигурността и да се впуснеш както казват с двата крака в авантюра като нашата.

Но лекотата която те обзема след това е трудна за описване. Дори и плановете ни с Мариана да се заселим догодина на село поради една или друга причина се провалят, дори тогава, всички жертви които сме направили и правим ще са си заслужавали.  Защото отказвайки се от материалните, повърхностни удобства ние в замяна получихме свободата да живеем без страх.

Така че, драги читатели направете усилие, пуснете фъстъците, изкарайте ръка от капана и се впуснете след мечтите си.

Един коментар Прибавете вашият

  1. За първи път прочетох историята за маймуната и фъстъците.Почуствах, че е писана за мен…и ме досрамя.В момента ръката ми така се е заклещила в кокосовия орех,че просто не знам как да я измъкна.Всъщност след прочитането на историята вече знам.Само трябва да разтворя шепа,да пусна фъстъците и готово.Ще бъда свободна,за да започна един живот на чисто макар и от нулата.Така съм се вкопчила в материалните неща трупани в продължение на 15 г,че пропускам много по-важни неща от живота.Който за съжаление е само един и втора серия няма да има.Наистина е много трудно да разтвориш шепата и да пуснеш фъстъците.Но чувстсвото, което ще изпиташ когато го направиш…Не го знам.Когато го изпитам ще споделя с вас.
    Благодаря ти,Стоянчо за тази история.Човек се учи докато е жив!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *