Днес

Днес ще пиша тук за последно. Не, не сме се отказали или загубили мотивация- нищо подобно! Просто си дадохме сметка, че платформата „Blogger“ не покрива нашите нужди за да постигнем това което сме си наумили относно блога. Така че след малко четене и разучаване на алтернативи се спряхме на опцията „собствен домейн + WordPress“. Щеше да е добре да бяхме чели в началото за да избегнем този момент сега, но както казват хората – който няма глава, има здрави крака. Е, в нашият случай няма да тормозим крачетата но ще паднат доста безсънни нощи докато цялото прехвърляне мине сполучливо. Ако нещата се развиват по план (дано!) до краят на месеца би трябвало да може да ви посрещнем в уютното www.smelonaselo.org 🙂

(Б.А. Местенето бе извъшено успешно и към днешна дата старият адрес на страницата ще ви препрати тук)

Днес, така и така пиша за последно, мисля, че е удачен момент да ви разкажа за пътуването ни с Мариана до България. Накратко де, без да влизам в подробности защото имам да приготвям вечеря (обещал съм омлетче на Мариана). Ако сте ни чели ще сте наясно че тръгнахме въоръжени само с единият оптимизъм и конска доза надежда. Надявахме се да се върнем с ключ за портата на някоя малка къщурка в някое забравено от бог, балканско селце, но нещата (както и се очакваше) не се развиха по план. Още в началото Мариана падна жертва на подла инфекция и се наложи да отложим старта на нашата селска обиколка с около седмица. За сметка на това дните които бяхме на път се радвахме на слънчево и топло време. Успяхме да направим една почти пълна обиколка на китната ни родина, започвайки от Родопите, минавайки през Пирин, Рила и след това Искърското дефиле за да привършим в полите на Стара Планина, край Велико Търново. Навсякъде ни посрещаха неповторимо красива природа и добри хора. И под добри хора имам предвид наистина добри- от тези които например ще остават това което правят и ще те качат в колата си за да те закарат до мястото за което ги питаш. Не само без да искат нищо в замяна, но и на изпращане ще ти напъхат в ръцете я ябълки, я грозде, я смокини.

Днес като се замисля, това което ни хареса наи-много обаче, беше чувството на свобода- едно такова неописуемо, което те изпълва с енергия и те кара да се усмихваш неволно. И не се дължеше толкова на това че имахме пари в джоба и собствен транспорт, колкото на факта, че за първи път от много време правихме това което наистина желаехме и за което бяхме мечтали. Единственото което от време на време помрачаваше настроението ни бяха прекалено честите срещи с човешки следи под формата на боклук и липсата на време за да посетим и разгледаме всичко което мяркаха жадните ни погледи. След шест дена на пътя разбрахме, че сме подходили прекалено оптимистично и просто няма как в този малък промеждутък от време да направим такъв важен избор какъвто би бил избора на бъдещият ни дом. Уморени, но изпълнени с удовлетворение от всичко пипнато и видяно поехме към родният град където един дядо, една баба и една майка ни чакаха със свити сърца…

Поглеждам часовника и виждам, че съвсем скоро ще трябва да се захващам с омлета, но преди да приключа за днес искам да споделя нещо интересно. 

Днес преди точно една година, правейки първата реална стъпка от пътешествието наречено „Завръщане на село“ започнахме нашият съвместен живот с Мариана с цел спестяване на единият наем и по-бързо набиране на необходимите средства. Година любов и смях (добре де, да не се лъжем- имаше и една-две сълзи) по-късно продължаваме да крачим смело към заветната цел, изпълнени с детски оптимизъм и хванати за ръка 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *