Изчакване

 Крача забързано сред също така забързаната тълпа. В тунела, който свързва двете линии на метрото липсва обичайната глъч съпровождаща толкова голям брой хора. За сметка на това отекват стотици стъпки, а в далечината се чува тракането на пристигащ или заминаващ влак. След броени секунди от другият край започват да прииждат слезлите пътници. Живата маса от която съм част и аз, по беззвучна команда се отдръпва на една страна и прави път на вървящите в обратна посока. Разминавам се с безизразни лица с погледи втренчени в гърба на предния.  Пред мен, група туристи рязко спират и по начина по който се оглеждат се подразбира, че са се загубили. Докато ги подминавам с раздразнение за това, че са ме забавили, през главата ми минава мисълта колко плашеща е цялата ситуация- да се загубиш сред мравуняк от хора за които си просто препятствие по пътя. Някъде, някой беше отделил време да разучи в детайли това така характерно за хората в големите градове поведение. Стига се до заключение, че колкото повече хора има край теб, толкова по-малка е вероятността някой да ти се притече на помощ- всеки разчита, че някой друг ще го направи.

Може би от съвест се обръщам за да видя дали ще се оправят, но само мяркам намръщената физиономия на човека който върви плътно след мен. На пук като че ли, се усмихвам защото си давам сметка, че и аз като туристите съм загубен под многомилионният град, сред вечно бързащата тълпа, лишена от човещина.

От както се завърнахме от България в края на септември дните се точат сиви и…празни. Отначало бяхме изпълнени с прекалено много впечатления и спомени от пътуването за да обърнем внимание на това. Когато все пак еуфорията притихна въртележката на еднообразното всекидневие вече ни бе завъртяла с пълна сила. Ставане, работа, прибиране, вечеря, спане…ден след ден, седмица след седмица…За излизане и забавления не искаме да харчим- все пак сме тук за да пестим пари и всеки изхарчен напразно лев/евро е удар по собствените ни идеи и проекти. Единствено през уикенда разполагаме с време и желание да излезем за момент извън този порочен кръг, но все пак това са два дни, а ги следват пет изпълнени с безсмислие.

Може би едно от малкото положителни неща които постигнахме за тия два месеца е преместването на нашата страница. Отначало мислих, че целият процес едва ли ще ми отнеме повече от два-три дни. След почти два месеца, по-голямата част от работата е свършена- страницата е на линия и всички стари статии са запазени. Друго нещо от което съм изключително доволен е, че всички текстове са на български и кирилица. Защо съм доволен ли- след толкова много години зад граница по време на които общуването ни на български бе крайно ограничено, да започнем да използваме на ново този полузабравен от нас език бе голямо предизвикателство. И все още е, и все още има неща които изискват пипване, неща които да напишем и прибавим, но най-накрая техническата част от местенето е завършена и от сега нататък ще може да се съсредоточим върху самата информация под формата на статии, съвети, рецепти, описания, снимки и т.н.

Пишейки тези редове си давам сметка, че със сигурност в момента живеем приказен живот в сравнение с много хора от България и не само там- не ни липсва храна, има къде да спим на топло и най-важното- имаме се един друг. Също така, един път на българска земя зная, че този период на еднообразие през който преминаваме сега ще ни се стори като детска приказка в сравнение с лишенията и проблемите които ще преживеем там. Въпреки това, мисълта, че не си на правилното място и че губиш ценно време те човърка ден след ден и ти ограбва по-малко от вярата и надеждата. А без тях сме за никъде.

Страхувам се, че след три месеца, когато дойде момента най-накрая да поемем към мечтите си, може да се окаже, че сме просто още два бързащи силуета в тунелите под Барселона. С безизразни лица и празни погледи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *