Събуждането

Алармата мъчително ме изтръгва от дълбокият сън в който пропаднах преди няколко часа. Примигвам глупаво в тъмното и ми трябват няколко секунди за да си дам сметка че навън е още тъмно което означава, че е прекалено рано, което от своя страна означава, че алармата гърми не от моят телефон а от този на Мариана. Набързо благодаря на ум на всички знайни и незнайни божества и леко побутвам топлата купчинка до мен. След още няколко по-настойчиви разбутвания най-накрая постигам желаният резултат-одеялото се размърдва и една разрошена глава се появява на хоризонта и с видима трудност промърморва „Спри я тази аларма деее, спиии ми се ощеее!“

Аз наистина я спирам, по-скоро да не разбудим съседите а разрошената глава погалвам нежно но настоятелно. Часът е 4:32. Очаквам търпеливо да се разсъни и да скочи с обичайният боен вик „Закъснях!“ и да се втурне към банята. Не ми се налага да чакам дълго.

След като се сдобивам с контрола върху цялото легло се разполагам по диагонал и притварям очи. Чувам я как трака с лъжицата докато си бърка кафето. След минута влиза при мен и след бърза целувка си пожелаваме- аз на нея приятен ден а тя на мен лека нощ.
Аз имам още два часа за сън които се изнизват неусетно и идва и моят ред да напусна адски удобното, топло и меко легло. Набързо го оправям и после докато хрупам една бисквита се обувам, награбвам още две бисквити за из път и поемам към метрото.
Там ме очаква тълпа от сънени създания които със зъби и нокти се борят за свободните седалки. Аз в тази борба не участвам защото по принцип ми харесва да съм прав пък и така мога да наблюдавам това зрелище от безопасна дистанция.
Един път седнали, хората вперват очи в телефоните, електронните книги или просто в празното пространство пред тях и аз спокойно мога да ги разглеждам и да си съчинявам наум съдбите които се крият зад тези изтормозени лица.

След час гадателство и друсане пристигам на работа където ми предстоят 8 часа в седнало положение пред компютърният екран. Поне шефът не е в офиса така че си спестявам солидната порция монолог на тема „Кризата в нашата фирма“. В замяна на това обаче ме чакат безкрай мейли за сортиране и отговаряне. От време на време телефонът звъни и се налага да обяснявам на клиент за предимствата на нашите продукти, колко ниски са цените им, колко високо качеството и общо взето как ако не ги купят ще съжаляват цял живот. Китайският произход на нашите стоки и огромната надценка в цената дипломатично им я спестявам. Маркетинг. Бавно и мъчително се довлачвам до краят на работният ден и се запътвам отново към метрото за да повторя процедурата от сутринта но в обратна посока.

Този път желание за гадаене на съдби нямам, пък и трябва да помисля какво да купя – хладилникът вкъщи е почти празен.

Вече в супера както почти винаги установявам, че целят квартал е избрал същият магазин, ден и час за да направят седмичните си покупки. Лошо няма, досега никoй не съм чул да се е поболял от чакане на опашка но ме гложди мисълта че ако лелката в началото на опашката не намери в следващите 5 минути монетата която и липсва за да плати преливащата от покупки количка може и да не ми стигне времето да сготвя. По принцип готвим двамата, но днес Мариана прави извънредни часове и се прибира след 22:00 така че ще трябва да приготвя нещо сам. Все пак насмогвам да спретна прилична салатка преди тя да се върне и имам време даже да пусна чил-оут музика на лаптопа за фон на скромната ни вечеря.

Тези моменти на масата докато хрупаме салатата и обсъждаме как е минал денят са хем най-хубавият момент хем и най-тъжният. Хубаво е защото най-накрая сме заедно. Тъжното е че след малко лягаме и след няколко часа проклетата аларма пак ще гръмне до ухото ми.
Но май се увлякох. Нека започнем с малко увод…

По-голямата част от нашият съзнателен живот живеем в Испания. Безизходицата в България преди петнайсетина година принуди нашите семейства да стегнат куфари и да се отправят зад граница в търсене на едно по-добро бъдеще.

С тях естествено като част от останалия багаж се запътихме и ние- децата. Зарязвайки дядовци и баби, приятели и училище (това последното май въобще не ни притесняваше тогава) след няколко часа полет се озовахме в екзотично звучащата Барселона, заобиколени от непознати хора, език и обичаи. Лека-полека, година след година от деца се превърнахме в големи хора които вече се чувстваха чужди не само в Барселона но и в България където се прибирахме все по-рядко и за все по-малко време.

Дали случайно или е било писано някъде пътищата ни с Мариана се пресякоха преди две години и от тогава споделяме не само път но и мечти а и по някой друг невярващ поглед-заради това че се намерихме взаимно на хиляди километри от родните ни градчета, че сме заедно и се обичаме…но най-вече защото уморени от сивото ежедневие тук и точно както нашите родители преди години в търсене на пустото по-добро бъдеще сме на път да направим крачка към неизвестното. Този път обаче за ужас на същите тези родители в противоположната посока- обратно към България.

Как така ще се връщате в България? Полудяхте ли бе хора? Не гледате ли новините?“ обикновено е първата реакция на хората с които споделяме нашите планове. Когато чуят, че всъщност не само се връщаме в България, но и мислим да се заселим в някое спокойно селце и да си отглеждаме екологични зарзавати и животинки следва няколко секундно мълчание в чакане да признаем, че ги бъзикаме. Е, след първоначалният шок (и може би давайки си сметка че сме си съвсем наред психически а и напълно сериозни) следва дежурното изреждане на всички недостатъци на нашата родина- корупция, мутри, крадци, злобни хора, природни бедствия…Ние вече се научихме търпеливо да изслушваме- разбираме, че те хората го правят с добро, искат да ни предпазят да не би да си „провалим живота“. Но и двамата вече сме взели решение. Нещо вътре в нас, дълбоко и първобитно, ни подсказва че тук нямаме бъдеще, винаги ще останем чужди в тази държава и въпреки че живеем сравнително удобно и охолно, цената която плащаме- нашето щастие и свобода, е прекалено висока. Затова решихме, че нашият път е навън от тук- обратно на село, към природата, истинската храна, чистят въздух, свободата.
И гръмогласните петли вместо телефонни аларми.

Надяваме се да ни придружите макар и виртуално в това приключение 🙂

Коментара Прибавете вашият

  1. Evgeni Ruev каза:

    Аз ви подкрепям. Следвайте мечтите и сърцето си! Успех. Ще се видим на село! 🙂
    Евгени.

  2. Nadya Gospodinova каза:

    Мечтатели дръзки, знаете ли кога започват да кукуригат петлите?!?!?! Чували ли сте за "първи петли"??? Защото след първи, има и втори, и трети петли…Пуснете си песента на Васил Найденов със същото име 🙂 Просто си ви представям как препускате след сладкопойния будилник с единствено желание да му прекършите проскубаното вратле, защото няма друг начин да го накарате да замълчи…
    Но знайте, че освен домашни досадници има и прекрасни горски обитатели, които от ранни зори огласят притихналите в утринна дрямка простори с най-великолепния божествен хop. Zаради птичето надпяване в предутреnния час, заради ширналият се хоризонт едва-едва обагрен от надигащото се слънце, заради уханието на смълчаните треви, заради свободата на духа, изтръгнал се от хватката на бетонния град…не мога да се сдържа – ИДВАМ С ВАС!
    Моля ви, не ме оставяйте в Barcelona! Вземете в БЪЛГАРИЯ!

  3. Чета и сълзите се стичат надолу по лицето ми.Защо ли?Защото се чувствам виновна,че обърках живота на децата си.Преди 15 г.тръгнах за Испания,а след още 2 дойдоха и дъщерите ми.Още помня деня в който пристигнаха с,един разхлопан микробус след двудневно пътуване.Как са се чувствали на 13 години попадайки в чужда държава с непознати хора,незнаейки езика?"Като част от останалия багаж" казват Мариана и Стоян.И имат право колкото и да не ми се нрави тази фраза.Защото никой не ги попита какво искат те,какво чувстват загърбвайки на хиляди километри баба,дядо и приятели.Просто бяха длъжни да бъдат там,където са родителите им.Не мога да гадая дали ако бяха останали в България живота им щеше да бъде по-добър или по-лош.Знам само,че когато грабнах куфара и поех към неизвестното го направих,за да осигуря по-добър живот за мен и дъщерите ми.
    Признавам,че аз,бях една от тези,които като чу за плановете на тези двама влюбени се ококорих и помислих,че са се побъркали тотално.Направо не можех да повярвам на ушите си и мислих, че си правят майтап.Това ми беше първата реакция.Казвам първата,защото като мина известно време и се позамислих мнението ми по въпроса се промени.Не е важно къде ще живееш,а с КОЙ!И дали ще бъдеш щастлив!Когато ми споделиха идеята си и през ум не ми мина дори,че аз ще се прибера преди тях в България.Но когато тръгнах преди 15 г.аз оставих там двама за мен много скъпи хора-майка и татко.През целия ми живот са помагали на мен и дъщерите ми и са ни дарявали с огромна любов.Сега те са тези,кото се нуждаят от моята помощ.И въпреки,че на мен тук ми харесва много и свикнах с живота и хората аз се прибирам за България.Майка има само една!Татко има само един!
    Искам да помоля за прошка моите две прекрасни дъщери:"Простете ми грешките, които съм правила.Борила съм се доколкото мога,за да не ви липсва нищо."
    На Стоянчо искам да кажа нещо,което съм му го казвала много пъти:"Моята дъщеря удари щестица от тотото с теб!"С това мисля, че казвам всичко.
    Миме и Ян,искам да знаете,че вече не ви мисля за луди ха-ха-ха.Какъв е смисъла да бъдете в един от най-красивите европейски градове Барселона ако не се чувствате добре?Сърцето ми се късаше всеки път,когато ми казвахте,че тук не сте щастливи.Вие сте млади и се обичате и само това е достатъчно да преодолеете всички трудности.Та дори и да сте в най-забутаното врачанско селце.
    На мен вашата идея вече не само че не ми се струва налудничава,а дори ми харесва.Дори се виждам на старини в някое спокойно балканско българско селце(направо да не повярваш).А може и да се кандидатирам при вас за готвачка.Офф,забравих,че не мога да готвя.За градинарка също не ставам.Виж животинки обожавам.Така, че ако се нуждаете от помощ за прасенцата,теленцата и козичките аз съм насреща.
    Май се поувлякох…
    Абе с една дума-аз съм с вас днес,утре,вдругиден и завинаги!
    Обичам ви!

  4. Анонимен каза:

    za poreden put LUDOST EEEEEE!!!!!!
    no koi e kazal 4e ludosta e ne6to lo6o??
    sveta sledva lud ritum i nie go sledvame bez ponqkoga da se zapitame dori nakude to4no otivame ili kogato se osuznavame ve4e e tvurde kusno.o6te ot malki ni predubejdavat 4e trqbva da u4im za da imame rabota i posle da rabotim cql jivot za da stigame do kraq na meceza..iznerveni izto6teni i znaeiki 4e nqma spirane.. v u4ili6te ne ni u4at na 6tastie..koeto spored men e edin mnogo vajen factor za da se realizira 4oveh.
    vinagi sum si predstavqla jivota v edna ku6turka v planinata dale4e ot zadrustenite s koli ulici..6uma na no6ta i xaosa kato cqlo na edin turisti4eski grad kato Barcelona…moje bi ot filmite koito sum gledala..moje bi ot detsvoto ni pri dqdo..ili prosto pred4ustvie 4e tova e pravilniq put..no za sega e samo edna me4ta koqto nadqvam se 6te se sbudne nqkoi ne tolkova dale4en den..s mnogo trud estestveno.
    kogato mi kaza za ideqta vi..poglednah mnogo negativno na ne6tata za6toto vinagi sum te vijdala kato gradskoto mom4e koeto ne iska da si capa rucete s kal na selo..no v jivota 4ovek ne moje da kaje :"az nikoga.."i s trud, obi4 i postoqnstvo vsi4ko 6te se naredi.
    kato si pomislq.. nikoga ne sme se razdelqli..bili sme daleko i dale4ni no nikoga razdeleni..imali sme edni i su6ti celi v jivota i sega mi e trudno da povqrvam 4e vseki si predpriema svoq put..no iskrenno se radvam za teb y meri 4e v tozi texnologi4eski svqt ste izbrali du6evniq rastej i vi podkrepqm totalno!!sus s sulzi v o4i samo vi molq…napravete edna staq za gosti..ne ni zabrabqite s martin tuka!!;)uspeh i mnogo se podkrepqite i obi4aite..tova e tainata!celuvki

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *