Месец първи

Навън небето се е забулило с тежки, тъмни облаци и се лее дъжд като из ведро. Прекрасно време за писане.

Странно нещо е това писането, между другото. Уж не изпотява нито задъхва, но ще излъжа ако кажа че е лесно. Има дни, когато и цял следобед да се мъдриш пред клавиатурата, резултатът са няколко измъчени, скучни реда. Надявам се този следобед да не е от тези, защото наистина е крайно време да ви драсна един сбит преразказ на това къде и с какво се занимаваме с Мариана.

Докато последните няколко седмици в Испания бяха просмукани със еднообразие и скука, то откакто сме тук, в България, не сме се спрели на едно място. Може би всичко е въпрос на вътрешна нагласа, но на родна земя и въздуха ни се струва по свеж, и храната по вкусна, и съня по сладък. Всъщност най вероятно всичко се дължи на това, че сме където искаме да сме, правим това което искаме и не зависим от никой. Е, изключвайки банковата сметка със спестените пари, разбира се. Но за това следващият път.

Първото нещо което направихме след кацането, докато все още си бяхме в София, бе да потърсим кола. Щеше да ни е необходимо превозно средство не само за обиколките из селца и махали, но и след това за превозване на тухли, кози, тор и други подобни товари от жизнен интерес за нашата бъдеща ферма. Имайки в предвид това и състоянието на асфалтовата настилка или по-точно казано, липсата на такава по голяма част от българските пътища, решихме да се обзаведем с високо проходимо возило. Тъй като моя милост не е съвсем на ти с автомобилите и всичко свързано с тях, на помощ се притече Жоро- стар познат и бивш колега.

Без излишни церемонии подбрахме 5-6 интересни обяви в Интернет и тръгнахме да ги разгледаме. Разглеждането не продължи дълго, защото още при първата кола нещо от вътре ни прищтрака и усетихме, че това ще да е джипката която, живот и здраве, ще ни вози из Родината. Джипката (или Звяра както галено я наричаме с Мими) се оказа един доволно запазен, сребрист Опел Фронтера.
Още на следващият ден я платихме и подкарахме към сервиза за смяна на масло и филтри (посъветвани от Жоро, разбира се).

Месец по-късно и навъртени над 3000 км. сме напълно доволни от избора си и не бихме заменили зверчето дори и с най-лъскавата лимузина.

Вече с кола и изпълнени с жажда за приключения, се впуснахме в разглеждане на къщите набелязани още в Испания. Тук вече нещата започнаха да губят розовият си цвят и лека-полека се завърнахме в реалността- някои нямаха документи, други бяха без вода, трети можеха да се нарекат къщи само от добре почерпен оптимист. Къщата която ни допадна най-много се оказа без водопровод. Евентуалният сондаж и ВиК инсталацията вдигаха значително иначе доста интересната цена на имота. Постепенно започнахме да разбираме, че покупката или по-точно намирането на подходяща къща нямаше да стане толкова безпроблемно както покупката на кола.

От една страна разполагаме с ограничен бюджет. От друга изискванията които имаме са прекомерно много. Да жертваме някое от тях означава цялостно преосмисляне на идеите с които се върнахме в България. Да, би било по-лесно да намерим къща с двор от половин декар вместо минимум 4-то декара за които гледаме сега. Със сигурност би било и по-лесно да намерим работа някъде в големите градове и тогава да вземем заем с който да може да си позволим по-скъпи имоти. Или да направим бизнес план за отглеждане на нещо и да се надяваме на субсидии от Европа.  Но ако направим това, то тогава вместо „Смело на Село“ ще трябва да се прекръстим „Смело от трън та на глог“, защото целта на нашето начинание не е да забогатеем, нито да имаме вила за почивните дни. Нашата цел е цялостна промяна в начина на живот воден досега. Това за което мечтаем е живот в близост до природата, далеко от рутината на сивият град. Да бъдем независими и свободни. Да се храним здравословно с храната която сами отглеждаме и да споделяме идеите и опита с други хора, мислещи като нас. И в крайна сметка да водим едно съществуване притежаващо някакъв смисъл, а не основано единствено на безкраен цикъл от работа и потребителство.

Та затова и се примирихме с идеята, че нещата ще се развиват по-бавно от очакваното. Решихме да си дадем малка „почивка“ и посветихме няколко дена в подобряване на условията на живот в настоящата ни бърлога. А тя бърлогата наистина имаше нужда от подобряване. След цялостното почистване, разопаковахме и разпределихме багажа си. Оказа се, че разполагаме само с фризер и след като няколко пъти го забравяхме включен и  вадихме храната си под формата на близалки, решихме да си вземем хладилник и пералня. Все пак след обиколките в Звяра купчината от мръсни дрехи бе започнала да нараства до впечатляващи размери. Речено-сторено! Взехме си ги през Интернет и ни ги доставиха безплатно. Доста професионално, като изключим факта че в уговореният ден на доставка се оказа, че единият пакет липсва и трябваше да отложим прането с 24 часа. Но истината е, че очаквах много повече и по-сериозни проблеми с тази покупка и останах приятно изненадан.

Може би тук е и мястото да споделя впечатленията си от България, хората и живота тук като цяло. Няма да се впускам в прозаични анализи, най-малкото защото няма да са обективни. Единствено ще спомена, че нещо което ми се стори много любопитнo бе огромният брои майки, бутащи колички с малки усмихнати бебчовци по всяко време на деня, ден след ден. Като човек който дълго време е разчитал на новините, било по телевизия или Интернет страници за да се информира за ситуацията в родната си държава, очаквах че ще се сблъскаме с градове пълни със старци, цигани и мутри. Така че, безбройните детски колички, глъчката и смеха носещи се из паркове и площадки, нарамилите тежки раници ученици рано сутрин…всичко това ни радва искрено и често ни кара да се усмихваме.

Ето, дъжда се е поспрял, а слънцето съвсем се е скрило. Мисля че все пак успях да разсея МЪНИЧКО мъглата която бе обвила нашите дела последният месец.

Утре потегляме на път, посоката е Живо Село, където смятаме да останем за няколко дена за да се запознаем с тези добри хора и пионери. След това, на 26-ти ще празнуваме появяването на бял свят на Мими и нейната сестричка Тони. След това…хмм…след това си нямам на представа, но определено няма да бездействаме 🙂

Коментара Прибавете вашият

  1. Боби каза:

    Хм, къща с 4 дка двор може да е трудно в мнозинството села, дори в най-чутовната „провинция“.

    Помислете дали няма да е по-практично да вземете примерно добре уреден имот с почти обитаема къща с декар двор, но да е последна в селото или от другата й страна да са ливади. Няма да е трудно да ги стопанисвате след това, а защо не и да ги купите, на значително по-ниска цена.

    По моята субективна преценка, за да си задоволите плод-зеленчуковите нужди (+яйца и мед примерно) ще са ви достатъчни и 500 квм интензивна смесена градина, като ще има и за всичките ви гости.

    Ако искате да покриете и млечни и месни, задачата се усложнява доста, основно поради нуждата да добивате храна за животните. Тогава ви съветвам да гледате в посока 15-50 дка, които бързо да превърнете в гора-градина-пасище (отправна точка: The Resilient Homestead и Restoration Agriculture) и да си намерите още 5-10 човека съмишленици, с които да движите всичко това заедно 🙂 Отдлено от HelpX и всички подобни инициативи, в които ще се запишете така или иначе!

    Успех и пишете пак скоро!

    пп: По възможност изоставете този italic вариант, не е удачен за несерифен шрифт, затруднява четенето! Благодаря в аванс!

    1. Ян каза:

      Здравей Боби,
      Бяха ни достатъчни два дена насред истинска ферма за да си дадем сметка, че това с 4-те декара ще ни дойде прекалено на нагорнище.
      Сега сме в процес на преосмисляне на критериите за Мястото като най-важната промяна ще бъде именно намаляване размера на дворното място (ако намерим голямо такова ще го закупим, но размера няма да е приоритет както досега). Харесва ни идеята за къщичка в края на село близо до гора или ливади, които в последствие бихме могли да използваме или обработваме.
      Веднъж като му „хванем цаката“ на дворчето ще започнем да се оглеждаме за алтернатива за експанзия 🙂
      Благодарим за полезните съвети и ще се радваме и за в бъдеще да ни идваш на гости тук, а когато Мястото стане реалност, защо не и да се запонаем и побъбрим лично 🙂

  2. Красимира пенева каза:

    ае, това е нашия лифт!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *