Из шубраците I

Пиша тази статия вече почти месец и все не успявам да я завърша- променям,  дописвам, изтривам. Винаги след няколко изречения думите се губят по пътя към клавиатурата, разказа се оплита, нишката се къса и започвам отначало.  Отдясно, WordPress учтиво ме уведомява, че това е версия номер 22 на публикацията. Вероятно няма да е последната…

Иска ми се да ви разкажа малко за животът ни през последните месеци, тази трънлива пътека по която бродим почти година и все още не знаем до къде ще ни изведе. Защото крайната цел е ясна и подробно описано в блога- независимо, щастливо съществуване в хармония с природата, сред природата. Всекидневните, малки детайли които се случват между другото, остават скрити. От една страна е нашето желание да запазим някаква доза интимност, но главната причина е липсата (поне според мен) на някакви спиращи дъха приключения, за които да ви пиша тук. Последните месеци обаче, все повече мисля, че един истински дневник би трябвало да включва и тази напръв поглед ненужна информация. Иначе човека който го прелиства,  добива една нереалистична представа за описаните събития.  Ето, например ако отворим който и да е профил във фейсбук, оставаме с впечатление, че всички познати живеят прекрасно- Дубай им е втори дом, закусват, обядват и вечерят на отрупани трапези, яхнали са луксозни возила и са заобиколени от поне 20 супер усмихнати и верни приятели. Същият проблем е с популярните снимки, стил „направи си сам“ плъзнали из Интернет- първо снимка на два-три стари, счупени палета и след това снимка на направеното от тях диванче или масичка. На снимките изглежда перфектно, умно, лесно , направо усещаш сърбеж в ръцете от огромното желание да демонстрираш на света що за виртуозен дърводелец се крие в теб. Когато се заемеш ти сам да скопосаш масичката, обаче, със сконфузена физиономия откриваш, че подлият майстор си е спестил най-малко около 63 кадъра който да проследят реалната метаморфоза на палетите.

И необходимите инструменти.

И необходимите умения.

И необходимото време.

Именно за да избегнем създаването на нереалистичен представи за нашето съществуване искам леко да повдигна виртуалната завеса, за да може да надникнете и огледате на воля. И се надявам да видите, че между връщането ни в България, намирането и закупването на място и евентуално му превръщане в китна градинка минават много месеци, изпълнени с не дотам интересни преживявания, неочаквани обрати, проблеми, малки победи и много, много труд.

Лятна джунгла…

Та нека започнем под ред…Кое според вас е най-голямото предизвикателство, когато човек излезе извън удобствата на системата?  Многото работа на къра? Липсата на кафета и театри, където да се събираш с готини хора? Буболечките? Не, не и пак не! Най-голямото предизвикателство, драги ми селянчета, е свободното време.  Един път извън системата времето, което преди това е потъвало на работа, в задръстванията или публичният транспорт, в обикаляне на молове, гледане на телевизия и т.н. се сгромолясва с всичка сила отгоре ти. Хваща те за яката, разтърсва те и изисква да му дадеш някаква цял, някакъв смисъл. Мисля, не случайно най-голямото наказание в затворите е именно изолацията в самотна килия, където часовете се издължават безкрайно, а ти няма в какво да ги вложиш. Естествено, когато сте двама, както е в нашият случай, поне в началото нещата са малко по-розови. След това, ако липсва разбиране, хармония и търпение между вас, този бездънен океан от свободно време бавно, но сигурно ви поглъща и раздалечава един от друг.

Вадене на корени 🙂

Ние, за добро или лошо, имахме доста солиден списък от задачи първите месеци, но към края на август, след като бяхме обиколили половин България и все още не бяхме избрали къде да се заселим, а есента наближаваше с пълна сила, се оказахме насред една доста интересна ситуация. Хем не работехме и разполагахме с много време, хем бяхме затворени в апартамента, в града, без почти никакви ангажименти. Нещата съвсем се обърнаха с главата надолу когато с Мими разбрахме, че напролет „екипът“ ни ще се увеличи с едно малко смело селянче.

Казват, че човек се променя, когато разбере че ще става родител. Събуждали се някакви древни инстинкти. При нас промяна, поне ние не усетихме. Радвахме се и се страхувахме едновременно. В началото, както при повечето начела, повече се страхувахме. Така и така планът ни клонеше към фантастичният жанр, с ново селянче скоро на борда, започна да придобива отенъци на мисия невъзможна. Постепенно решихме да спрем да се страхуваме и да започнем да действаме. Този момент съвпадна с последната ни обиколка. Тогава все още не знаехме, че ще е последната, но знаехме, че време за други обиколки след зимата, покрай малкият бебок, нямаше да има.  Случайно или не, именно тогава открихме за първи път селцето, където в последствие щяхме да хвърлим котва. Малкото селянче в коремчето на Мариана, все още почти невидима песъчинка, даде решаващият тласък към взимането на това решение. Останалото вече го знаете и е описано подробно в предната статия 🙂

Използвахме топлите дни на Октомври и Ноември за да преведем в порядък новата си собственост. всичко на всичко успяхме да отскочим 4-5 пъти до местенцето. Решихме да започнем с най-важното, а именно разчистване на тревата. Естествено, когато реалността се сблъска с идеите в главите ни, последните се сринаха точно като пясъчните замъци по плажа под щурма на вълните. Работата, която успяхме да свършим бе отчайващо малко. Имотът не беше стопанисван от няколко десетилетия и определено си личеше. Най-много се озорихме с бодливите храсти- шипки, трънки и какво ли още не. Кордата на косачката само гъделичкаше дебелите им клони и се принудихме да ги кастрим клонче по клонче с градинарски ножици. А те гадините не седят мирно, а гледат все как да те ободят или одраскат. Все пак успяхме да разчистим една малка полянка където разпънахме палатката. След това се захванахме да правим пътеки из оставащата бодлива джунгла. Липсата на опит си каза думата и доста късно си дадохме сметка, че сме затрупали преди това разчистената поляна с отрязаните, бодливи клони. Евентуално, няколко часа по-късно, успяхме да ги съберем  на няколко огромни купчини, стратегически разпръснати край входа на мястото. Един вид първа линия на защита срещу неканените гости.

Всичко това ставаше с изключително бавни темпове, но на третото ходене вече си личеше промяната- пътя до мястото бе разчистен, имахме си няколко пътеки, голяма поляна, огнище, камъни за сядане край него (които в последствие заменихме с пънчета), върху един стар дувар бяхме сложили една туба с чучур за да я ползваме като чешма и даже успяхме да разпънем хамак в шубраците. Отрязахме няколко изсъхнали дървета и посадихме четири фиданки (две ябълки, круша и слива). Докато засаждахме дръвчетата открихме находище на глина точно край разчистената полянка. Което бе кофти, защото мислихме там да направим първата, малка градинка.

Входната ни „порта“ заедно с купчините бодливи клонки край нея….

Въпреки работата и обратите, през цялото време бяхме щастливи и се радвахме на живота край нас, прилитащите наблизо пъстри птици, катеричките които от безопасна дистанция следяха нашият прогрес и незабравимите вечери на палатка край огъня. Една от тези нощи, селското коте, примамено от мириса на храна край загасналият огън ни изправи на нокти с ръмженето си. В нашето сънено съзнание, навън в тъмното вилнееха поне мечка стравница и два вълка. Въоражен с джобно ножче, колебливо излязох от палатката, готов да се изправя срещу тези зверове и мисленно взел си сбогом с живота. Вече навън, останах безмълвен, не толкова от гледката на малкото, рошаво коте, ровещо се в торбите с храна, а от бездънното нощно небе, пълно с безброй звезди. Отдавна, много отдавна не бях виждал толкова красиво нещо.

В началото на декември се отбихме за последно до нашето си кътче сред природата, порадвахме се на снежинките, които неуморно се спускаха върху нас, казахме си „до скоро“ и потеглихме обратно към града.

Guardar

Guardar

Guardar

Guardar

Guardar

Guardar

Guardar

Guardar

Guardar

Guardar

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *