Любов от втори поглед

Когато стигнахме до обраслият в драки и шубраци двор за първи път, Мариана даже не слезе от колата, а аз придружих брокера просто от уважение. След няколко минутно лутане в тази своеобразна джунгла от бодли  вдигнахме белият флаг и внимателно се запътихме обратно към колата. Последва болезнен оглед на надраните ръце и крака (беше лято и се разкарвахме по къси ръкави) и потеглихме към следващото набелязано място. В краят на деня, вече завърнали се на сигурно в големият град, не помнехме дори и името на селцето. В нашето съзнание остана просто като „парцела с големият двор“.

liubov3

А дворът наистина бе голям, съставен от седем по-малки имота със съответните къщи, плевни и работилници, закупени от местен бизнесмен преди десетилетие, в разгара на строителният бум. След известно време на не особено далновидни бизнес решения, бизнесменът обявил мястото за продан. Още няколко години без успех в намирането на нов собственик и съборили сградите, продали материалите (дялан камък и така типичните за габровският край каменни плочи за покрив). Естествено без сградите, цената на имота пада. Някъде в този момент, в краят на лятото, се появяваме ние, решени да направим един последен оглед, преди да прекратим временно търсенето на къща и да обърнем повече внимание на подготовката за зимните месеци.

Последните дни на август нещата ни все още бяха пръснати из куфари и чанти в една от стаите. Готвихме си на газова бутилка и бяхме готови всеки момент да натоварим багажа и да потеглим към новият, кирпичен дом. И в най-песимистичните ни планове, Юли бе месеца в който окончателно оставяхме градският живот зад себе си и започвахме нашето селско приключение. Поради това разминаване между планове и реалност, бяхме лееееко стресирани и се опитвахме да налучкаме правилната посока в която да продължим. Очертаваше да прекараме зимата в Сливен и то не каква да е зима, а наша си българска зима със сняг, виелици, лед, неща които в Барселона гледахме само по телевизията последните 15 години.

Това което измислихме с Мими бе да направим една последна обиколка, да разгледаме 5-6 парцела и след това да си седнем на дупетата и да се подготвим за зимата. Още по време на лятната обиколка миналата година, Габровският край ни привлече с красивата си природа. Ето защо решихме тази последна обиколка да я направим именно в този регион. Нито един от набелязаните имоти обаче не ни привличаше особено и вътрешно, и двамата знаехме, че това пътуване бе просто за да докажем на самите себе си, че не сме се предали прекалено бързо с търсенето. Поради тази причина тръгнахме без особени надежди и очаквания.

Днес, гледайки с перспектива на нещата, може би тъкмо тази липса на огромни очаквания ни помогна да подходим към това място по-скоро прагматично, а не захласнати по повърхностни детайли. Защото с очите това което видяхме бе просто едно изоставено от десетилетия, обрасло с бодливи храсти, осеяно с порутени останки на сгради място. Не притежаваше спиращи дъха гледки, нито бе заобиколено от вековни борови гори. И в същото време бе една огромна буца пластелин, която можехме да оформим по желаният от нас начин. Затова и в колата, по пътя на обратно след първата визита нямаше възторжени възгласи, а разговора се въртеше около това дали  и как бихме били в състояние да превърнем храсталаците в плодородна градина. В съзнанието ми се появи нещо което бях прочел преди година- дом не се купува, а се създава. Мястото се превърна в предизвикателство. А пък ние, то се знае, обичаме предизвикателствата от край време.

На следващият ден писахме да ни пуснат скици на имота и уговорихме нова визита. Този път се явихме с дълги панталони, дебели блузи и въоръжени с лозарски ножици. Денят бе слънчев, птиците ни посрещнаха със симфония от чуруликане. Когато навлязохме в имота, почувствахме че навлизаме в друг свят. Бодливите храсти криеха малки полянки осеяни с цветя насред които ябълкови дръвчета ни размахваха отрупани с плодове клони. Стари, каменни зидове обрасли с мъх показваха границите на едновремешните градини. Достигнахме малка горичка насред която криволичеше вадичка, която като че ли извираше от под някакви камъни. Останките на къщи, покрити с воал от бръшлян и лиани, сякаш ни умоляваха на колене да им върнем живота. Мариана от време на време силно стискаше ръката ми и с усмивка шепнеше „Харесва ми!“. Идвайки от нея и имайки в предвид че газехме във висока до кръста трева и край нас кръжеха всевъзможни буболечки и пеперуди, това наистина означаваше много. Мястото бе успяло да ни спечели, макар и двамата все още да не бяхме напълно наясно с това.

liubov2

След обиколката отидохме директно на среща със собственика, който след кратък разговор и за изненада на всички предложи солидно намаление в цената. Нещата започваха да набират скорост от само себе си, а ние все още не бяхме готови да признаем пред себе си, че търсенето бе достигнало своят край. Отсрочихме крайният отговор с няколко дена и решихме да посетим мястото, този път сами, за да разгледаме на спокойствие и да опитаме на намерим съсед от махалата с който да обсъдим недъзите на парцела. Вътрешно си знаехме обаче, че освен ако не разкрием тайно сметище за ядрени отпадъци под имота или новопостроен бежански лагер, вероятността да се откажем от него бе минимална.

Третото посещение ни срещна с дядо, пасящ три кози. Явно не свикнал да вижда чужди хора из селцето, подходи резервирано към нашите особи и едва след няколко поздрава и още толкова от най-широките и невинни усмивки на които бяхме способни, реши да си побъбри с нас. Когато споделихме, че си търсим къща в селото той някак видимо живна и започна да ни изброява имена на дядовци и баби чийто имоти бяха за продан. Покимахме без особен интерес, защото така или иначе в селцето не познавахме никой, пък и вече местенцето си го бяхме заплюли. Решихме да попитаме и как стои въпроса с циганите. Малко учуден, дядото ни отговори, че цигани нямало при тях, те ходели само долу по големите села и край града. После все пак ни предупреди, че работа в селцето няма и само ще си пропилеем младините там. Отговорихме му, че все ще си намерим нещо и се сбогувахме с пожелание скоро да си пием ракията заедно, по съседски.

Отбихме се до мястото и вече с уверени стъпки на собственици, навлязохме в шубраците.

Guardar

Един коментар Прибавете вашият

  1. Nadya каза:

    Kak li izglegda vtorata golqma liubob sega, s okapali lista, izsecheni kloni i oslanena treva?
    ne nepravi li nqkoq snimka minalata sedmitza?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *